ИНТРО

"Моши Моши, Япония" истории от Япония от Юлияна Мурата

12 септ. 2017 | 13:12 | Публикувано: ИНТРО

"Моши Моши, Япония" истории от Япония от Юлияна Мурата
Автор:
Янита Миланова

Попадам на едно неочаквано за мен интервю (съвсем случайно) в ленивия уикенд предобед на една хотелска провинциална стая, където отмарям (в компанията на любимите мъж и дете) преди броени седмици.

 

Обикновено ползвам телевизията за звуков "фон", за да регистрирам някакво ненатрапливо жужене, докато умът ми релаксира от обичайния столичен шум, а погледа ми  се рее през прозореца във все още веронезе окраските на отиващия си август. И докато се каня да изпробвам местната термална вода в детския басейн с малката ми 5 годишна "олимпийска шампионка" на 5 метра плуване свободен стил с китайски пояс и надуваеми плавници (с култовите героини "Елза и Ана"), слухът ми е привлечен от история на фина дама (сънародничка), която тихо и дискретно разказва една обичайна практика от личния си живот в Токио. Една на пръв поглед обикновена история за порядките на местната компания, която поддържа водопроводната мрежа в квартала на въпросната дама и осигурява водоснабдяването и така насъщната топла вода.

 

Сигурно нямаше да се заслушам, ако не бяхме избягали от обявена в инернет няколкодневна столична авария, която незнайно как прерасна в обичайната годишна профилактика, в която дни наред се оказваме без жизненоважната топла вода. Признавам, че от местната компания много са ни разглезили, щом се оказва, че не можем да живеем на бойлер и без вечерния ритуал, в който медитираме в банята, докато заветната топла вода отмива всичките ни тревожни и работни мисли, пуснали корен в изморените ни от делника глави. За мен това е най-ефективния начин да си почивам, а мъжът ми всеки месец при получаване на сметката за топла вода се кълне, че на мен ми трябва мъж с автомивка ;)) Така или иначе, всичко в името на здравето, бистрия ум и СПА отмората ;-Р

 

Та наострих уши в телевизора, отложих басейна и се загледах в разказващата с финес дама, облечена в стилен японски костюм, със спокойно и миловидно изражение на лицето, която споделяше как в Токио  седмици преди да се случи ремонта на водопроводната мрежа, любезни служители на обслужващата компания, дни наред идват да известяват данъкоплатците със стикерче на вратите им.  Бележка, в  която грижливо обясняват какво правят и кога точно възнамеряват да го приключат с точност до ден, час и минути. Разбира се, ремонтната дейност приключа задължително в уречения час и нито минута по-късно, а за гласуваното доверие към въпросната водопроводна компания, същата прави благодарствен подарък на японския гражданин, с който заявява благодарността и уваженито си, задето измежду всички компании, конкретното японско семейство е избрало да дава парите си именно на нея.

 

Гледах, мигах и цъках с език...Зачудих се защо на вратата на апартамента ни не намерих пояснително стикерче, а за благодарствен подарък (за проявеното разбиране и обезпокояване) не смея и да мечтая. Надявах се поне за приблизителна яснота кога ще се възобнови потока на топлата вода...Добре, че имам и халат и чехли и не се налага местната обслужваща компания да ми ги осигурява в знак на благодарност, че от години плащаме лоялно задълженията си за предоставената ни услуга. Като се замисля, то май на пазара няма друг играч в този ресор...

 

На родна почва може да се изпише цял ферман за задълженията на БГ данъкоплатеца, но за правата му...по-добре да не отварям дума...

 

Та разказваше въпросната фина дама тази история с равен тон, сякаш тази и подобни практики са ежедневие в новата й страна, в която таксиметровия шофъор я гони километри наред, за да й предаде забравеното  (в размер на стотинки) ресто, след като й се извинява, че я е обезпокоил и й се покланя уважително. А аз си припомних колко пъти съм преживявала ужаса да ме псуват, задето съм разходила шофъора на такси за курс под 5 лв, че имам наглостта и да чакам ресто от него...

 

Зарязах идеята за басейна и реших да послушам тази споделена опитност, на финала на която разбрах, че разказващата дама е написала книга, пълна с на пръв поглед обичайни истории от ежедневието си в Страната на изгряващото слънце. Направи ми впечатление спокойствието, което излъчваше авторката, грацията на стойката й, милото й изражение, отвореното й съзнание...

 

Прибрах се в София и първата ми работа беше да се сдобия с въпросната книга. Не заради водопроводната компнания и таксиметровите шофъори с бели ръкавици, а за да науча как това общество се е докарало да такива висоти, в които уважението, взаимното зачитане, красивите ритуали и високата култура са на пиедестал.

 

Изчетох книжката за 2 вечери и бях много стъписана...От една страна, останах очарована от стила на авторката, от простичкия текст, пълен с естетски откровения за съвсем банални неща, с които човек се сблъсква в делника си.. От грамотния й изказ, от покоя, който лъха от всяка строфа и всеки нов абзац...От друга страна, недоумявах как може да се построи такова общество, в което да се окаже, че е трудно да чуеш японска псувня или някой груб израз с подобно послание и благопожелание (към родната ти майка)...Явно в този свръхизтънчен и прецизен японски изказ и култура на безрезервно уважение и ненатрапливост към другия, няма място за такива "прекрасно" адресирани естетски пожелания...

 

Разлиствайки нататък страниците, ми стана ясно, че ние българите можем да се гордеем не само с хаоса в държавата ни, но и с всичките ни регистрирани в БАН  2529 зли и люти клетви, срещу само 883 благопожелания. Явно източните хора, населяващи Япония, за които кодово име е деликатност, намират нашата виртуозност да псуваме ближния, за напълно неразбираема и неприемлива...Чудех се какво ли е усещането да битуваш в страна, в която никой никого не псува, защото местния народ с личния си пример изгражда държава на чистота, законност, ред и порядки за всяка подробност, грижа и отговорност за другия, човечност...

 

Замислих се, че напоследък не съм попадала на наистина вдъхновяващи, красиви книги, за които да похарча 15 лв. с кеф и душата ми да пее, докато чета историята и се радвам, че на нашия пазар измежду  големия обем псевдо литературна плява, могат да се намерят и някои наистина стойностни четива, написани с изтънчен висок стил, естетика на фразата, простота на изложението, изпод което прозира доброта, сърдечност, истинска ценностна система...и най-вече грамотност и култура.

 

В наши дни да се издават книги е много модерно и престижно, тиражирането на заглавия направо е лавинообразно, дървета за печатарска хартия се секат на поразия и наистина, да попаде човек на качествено четиво е като да търси игла в купа сено...Аз имам една любима блогърка на име Мария, която помня така се беше изказала по темата "Тематиката и самопреценката са маловажни, а често и умението да пишеш. Важно е книга да има..." :) В тази връзка, книгата на Юлияна Мурата ми се отрази като душевен балсам, не само заради споделените с финес и изтънченост истории, а заради дълбоките лични откровения, поднесени с нежност, с тънко чувство и брилянтна простота. Простота майсторска, изкусна в детайла си като японски йероглиф- типично по японски. Тези разкази ми напомниха, че възвишената красота се крие в детайла, в отношението към подробностите, дребните "закачки", в човечността, в умението да се стремим към финес, ненатрапчивост, живот в зачитане на другия, грижа и уважение...

 

В книгата са представени 68 разказа, както от семейството на авторката, така и лични наблюдения, свързани с порядките, духовния живот, изграждането на законност, култура и манталитет в една напредничава държава, в която красотата е издигната в култ. Една страна,  в която нуждата от креативност и ежедневно творене (и себетворене) на всички нива на ежедневието, е отработен ритуал като миенето на зъбите сутрин.

 

Замислих се, че явно японските данъкоплатци се раждат с тази нагласа. Не, явно те се зачеват с нея...

"Възпитанието е свързано с обичта и уважението, което даваш на децата си....Още от момента, когато майката усети детето в утробата си- да приседне току под пинията, да откъсне полюшвана от морския вятър тревичка и като я сложи между двете си длани, да му изсвири небесната мелодия на обичта, която идва от сърцето. И никога да не пропуска ден, в който да му каже" Обичам те"..."

 

Стана ми малко тъжно, че така чаканото стикерче с точния ден и час на финал на водопроводния ремонт никога не осъмна на вратата ми...И съм убедена, че никой няма угризения за това...Все пак на родна почва най-изявения неписан закон се върти около вицовете за Вуте, в които основния проблем на лирическия герой е не той да е добре, а съседа му да е зле...И както се оказа, клетвите и благословиите на тема "майка ти" са "само" 2529. А скучните японци имат един лайтмотив "Никога не пречи!". Следван от  още един "Помни, че си смъртен!"...

 

Иначе жалко за хубавата ни природа...която в първите дни на септември още е в онези благородни веронезе тонове...

  


ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ

» Животът продължава в...Амстердам/ Нидерландия
» Аспекти на суровоядския лайфстайл и хлорофилната философия през личната ми опитност
» "Magic Pills" документален филм на Ананда Мор за хомеопатията- научно базирана и ефективна или плацебо, застрашаващо живота
» 10 април- Световен ден на Хомеопатията
» Ден на Здравето

АРХИВ


КОМЕНТАРИ


Горе