МАМА НА МОМИЧЕ

Колко точно е трудно да практикуваме съзнателно родителство и да възпитаваме устойчиво, бидейки съвременни родители?

24 ян. 2020 | 10:53 | Публикувано: МАМА НА МОМИЧЕ

Сапунени балони, пълноцветно детство, някъде по Рождество, Амстердам 2019-та
Автор:
Янита Миланова

Майка съм на момиче с име Матеа. Тя е на 7. А 7 явно е възрастта на ония хлъзгави и уж очаквано неочаквани въпроси, които ме карат да се почесвам там, където не ме сърби и често ме провокират да мисля дълго как да подходя най-адекватно в опита си да им отговоря релевантно, без да вмъквам досадата на сенилния, скучен родителския авторитет и без излишно натъртващо драматизиране с претенция за прехласване.

 

Винаги съм си представяла как двете разговаряме открито като близки приятелки- аз приклякам на височината на нейния поглед, за да сме равнопоставени в диалога- една работеща майка, носеща спонтанността на детското и едно спонтанно дете- умален, мащабиран възрастен с препускащи в главата шарени еднорози. Обсъждаме всичко свободно, в прегръдка, без напрежение, без недомлъвки, с лекота, със заливащ смях, без цупене, инат, без превзетост и без сърдечни прегради. Като две същества, изградени от кондензирана енергия във взаимен обмен, с някоя друга физическа молекула (вмъкната за равновесие между другото). Просто сме си ние, заедно в дните, в които се учим една от друга- понякога провесили крака на ръба на някой сериозен казус за нищене, понякога на ръба на откровеното момичешко лигавене и смях до скъсване (и пръсване).

 

Така го пиша, така си го и помечтах преди години и пожелах още докато я носех в корема си, в първия триместър от бременността ми, в онези вълшебни, основополагащи и трансформиращи първи седмици/месеци в Санкалпа, с притихналост на ума, с обръщане, съзерцаващо навътре, когато с мислите си генерираме семена на последващи реални проявления в живота ни. И те се случват точно както сме ги визуализирали, както сме допуснали да наситят душевното ни пространство, както сме ги почувствали съзнателно и според каквато почва сме им създали, за да покълнат. Семената метаморфозират и се видоизменят пред очите ни точно във вида, в който ние с размаха на въображението си или с ограниченията на страховете си, сме ги поканили в живота си. Казвам това без да абсолютизирам нищо, просто откровен личен опит и навъртян километраж от години задълбочени наблюдения.

 

Да бъда майка може би се оказа най-присъщата ми роля, около която гравитират всичките останали работни и развиващи ме функции в този ми земен живот. Родителството ми даде несравнима опитност, благословия, нескончаема женска сила, умение да мисля, виждам и действам нашироко. Открехна ми ненапънато желание да съм проактивна в случването на дните ми, да страня от всякакво аморфно зацикляне, безплодно тъпкане в разораното и в прословутото статукво,  научи ме да бъда смела (понякога до безразсъдство), но и съзнателна в анализа си, в преценките си, в изборите, предизвиквайки себе си всеки ден...Призова ме да бъда търпелива, да възпитавам (преди всичко) с постъпките си, да създавам уют (душевен и екстериорен), отношение към естетиката, към сътворяването с ръцете, провокира ми умение да подкрепям (безусловно), да насърчавам, да доверявам, да окрилявам и...понякога да приземявам (елегантно) :)

 

Не знам дали майчинството е урокът на тази ми инкарнация...Това, което знам със сигурност е, че да съм майка за мен е повод да бъда пълноценно и с всичките си сетива (и роли)  тук и сега. Да бъда  ядрото, точката на вихъра и пристана, в орбитата и сред вълните, на които да съм в състояние да отгледам детето си здраво и с живи емоции. Приоритет ми е да го науча на устойчивост, на нетоксично мислене, на конструктивни навици, на уважение към простичките неща, към изкуството, към семплата етична храна, ресурсите/ планетата, замърсяването, да страни от консуматорския подход, от манията по откровени, модерни отрови, пластмасови отпадъци и пластмасови взаимоотношения...Да се разграничава от зависимости и фиксации... Винаги съм имала стремеж да я възпитам с отношение към качествените ценности, в отговорност, самостоятелност, с умение да мисли свободно и с размах, с топло пламъче под прическата и фибите, с микстура от щури творчески идеи, да има адекватна самооценка, да заявява и ситуира себе си без автопотискане, с отношение към личния почерк и идентичността, да я науча на непривързаност към чуждото одобрение и стереотипа.

 

И да (първи път), ако детето ми вижда ежедневно една загърбила суетата майка в мултитаскинг режим, която фучи и жонглира между всичките си житейски  роли без да мрънка, пулсира като витален организъм, дори когато диодчето на батерията й свети в червено от умора и в 22 ч. с последната си изцедена мозъчна клетка може да отговаря на въпроси за извора на чувствата, Бог, падащите звезди, човешките взаимоотношения, привързването и спряжение на неправилни нидерландски глаголи, то има надежда :) Майките явно сме особена порода "XY свръхчовеци" с мощен генератор, задвижван от любов. Любов, на първо място, към един неустоим (лазурно-лагунен) поглед с прозрачни мигли.. (който може да се засмее и заплаче няколко пъти в рамките само на 5 минути)...

 

И да (втори път), изглежда майките могат всичко :)

 

За 9-те месеца пренатално общуване и 7-те + години земен живот, непрестанно се опитвах:

 

- да бъда близо до детето си, не просто като присъствие в стаята, а като реално посветено време;

- да й казвам с искреност, че я обичам (всеки ден), че именно тя е детето, което съм се надявала да ме избере, познае и да приветствам в живота си;

- да й показвам на дела, че я приемам, одобрявам и харесвам, без да очаквам от нея да бъде гений, ядрен физик или да даде име на 118-тия елемент в периодичната таблица, за да ми донесе златна статуетка от някой фамозен научен форум;

- да й позволя да греши, да си обели коляното, да си сцепи устната, да си контузи китката, да пробва нейния начин и да я поправям деликатно, без да накърнявам достойнството й, нито пък да секвам ентусиазма й; (тя знае, че мама е хомеопат и е наблизо) ;)

- да й показвам, че е ценна за мен/нас, родителите й, чиито живот украсява нейното присъствие;

-да не отблъсквам прегръдките, целувките и изблиците й на нежност, независимо колко съм заета в конкретния момент с нещо (много важно) друго;

- да й вярвам, да й се доверявам, да имам ухо за нейната гледна точка и преценка;

- да я поощрявам да споделя с мен/нас, да разкрива вътрешния си свят;

- да я разбирам, да уважавам нейните преживявания и да ги приемам като съществено важни, без значение каква глупост днес й е скапала настроението и е насълзила погледа й;

- да разбирам нуждата й понякога да остане сама, да се оттегли, да помисли, да си има свое си пространство, в което аз мога да пристъпя тогава, когато тя го отвори за мен и ме покани сама.

 

Всъщност адекватното родителство не е никак трудно, особено когато се случва съзнателно и със сърце, със стремеж към постоянно израстване във възходяща посока.

 

И ако не го практикувах щях да си остана просто един скучен, прекалено сериозен very well experienced дизайнер. Щях да си цъкам файлчета до припадък,  без да имам шанса да позная красотата на мултитаскинга, на лудницата и стремглавото бързане сутрин в опит да намерим в хаоса перфектния чорапогащник, често завършващо с епичен провал, буря и скърцащото мое  "Хррррр!!!"...Нямаше да познавам отблизо жонглирането между всичките ми женски роли, проявления и функции, в които се преоткривам сега, ежедневно и които кой знае как, взеха, та се сработиха синергично, въпреки цялата хамалогия (и недобрата прогноза)  :)

 


ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ

» Сурови зеленчукови рулца в оризова кора с Тахини дип
» Сурова плодова торта
» Таратор от слънчогледови кълнове
» История с птица
» Хомеопатия и съзнателен начин на живот

АРХИВ


КОМЕНТАРИ


Горе