ПО ПАНТОФИ

Весела Симова за дългия път към Родителството и привилегията да бъдеш Майка

24 май 2016 | 10:46 | Публикувано: ПО ПАНТОФИ

Весела Симова/ Фотография: Я. Миланова за RawLab©2016
Автор:
Янита Миланова

Ако мога да намеря дума, с която да опиша Веси, то това ще бъде "Интуиция"- женска, човешка, майчинска, нежна, чиста, мека и затрогваща!


Тази жена ме "грабна" още на първата ни среща в своята енергийна орбита и още тогава ми стана ясно, че с нея ще си говорим на един език, а и да си мълчим, пак ще се разбираме невербално :)


Срещнахме се на въвеждащия семинар по класическа хомеопатия. Веси стоеше вдясно от мен и нещо все ме караше да поглеждам към нея и да се усмихвам. После разбрах, че в синия й поглед има някакво познание, сякаш идващо от минали светове, като че ли се бе завърнала в този живот с опитността на десетки други, живяни някога преди...Нямах тъпрение да разбера защо всеки път като се заговорим с нея, сякаш цялото ми същество изпада в някакво Алфа съзнание и докато тя ми разказва, аз потъвам ли, потъвам в думите й :)


В този нейн разказ, който стана повод една издайническа сълза да ми направи мокра пътечка по бузата, Веси ни разказва за дългия път към това една жена да стане Майка, за предизвикателствата да открие своята първа рожба там, където други майки изоставят децата си... И как докато тя се учи на Свързване с нея, Вселената й праща това, на което се е надявала години наред- чисто ново биологично бебе, носещо не само гените й, ами и поредния житейски урок.

С благодарност към Веси и съпругът й, за смелостта, любовта и за това, че има какво да научим от тях!

 

Веси- такава, каквато е :)

 

Благодаря на Янита, че ми се довери да я подкрепя в „прохождането” нейното „второ дете” :)

 

Аз съм Весела - майка на 2 прекрасни, нежни създания – Б. на 6г. и Р. на 3г., с които тръгнахме на пътешествието „Живот с любов” преди почти 4 г. За щастие с нас пътува и един силен, подкрепящ,  много забавен и любящ мъж – съпругът ми Георги.

В моята глава идеята за това пътешествие се появи някъде около 20-тата ми година. Всъщност всичко се случи в моето сърце.

 

Отгледана съм с много нежност, доверие и обич от майка ми, винаги съм чувставала, че умението за обичане е най-важното, което трябва да развивам. Към днешна дата е и част от моята философия за живота.

И така, наред с целите, поставени пред мен от моя грижовен дядо - да имам образование и сериозна професия, с която да мога да се издържам, аз знаех, че моята цел е да бъда жена и майка, която умее да обича. Точно така – да умее обичането.

 

Завърших УНСС, работих като помощник на един експерт-счетводител, научих занаята, както се казва, издържах се сама.

През това време моят най-добър приятел – майка ми беше с мен и ме подкрепяше. Имах късмета да срещна още една изключително сърдечна и мъдра жена, която и днес мога да прегърна като моя майка. Имах майчината обич по пътя си в изобилие. Спомням си, че не веднъж си мислех: "Е, поне за моята цел, си имам добри учители..."

 

Малко по-късно от счетоводител, който работи предимно със закони и цифри, преминах към професията търговец, който по цял ден общува очи в очи с клиенти. Не подозирах колко ценни качества ще формират тези професии у мен за целта на моето сърце. Не подозирах колко нови посоки от пътешествието „Живот с любов” ще узная докато работя.

 

На 24г. срещнах бащата на моите деца. Около година по-късно решихме да поканим едно малко човече да пътува в с нас. Само че цели 8 години пътувахме само двамата. В търсене на начин да сме по-голяма „група на пътя”, посетихме много места в сърцата си и извън тях. Срещахме хора – специалисти в сдобиване с малки човечета. Доста бяха известни лекари. Други бяха не така традиционни и популярни, но също с успехи сред желаещите като нас. И до едните, и до другите успявахме да стигнем благодарение на откритото споделяне. Доверието, уважението и подкрепата от майка ми в детството и юношеството, ми помогнаха да разпознавам добрите очи и сърца на хората сред клиенти и познати.

 

Направихме и няколко интересни и полезни пътешествия само двамата с Жоро: „Един с друг”, „Един към друг”, „Един без друг”, „Един за друг” и повторихме „Един с друг”. Те бяха част от главното пътешествие „Живот с любов”. И така неусетно аз вървях към моята лична цел – да умея обичането.

Моята интуиция ми казваше, че начина, по който ще дойде детето ни, е различен от масовия. А и всичко в мен отхвърляше ин-витро процедурите, препоръчани от лекарите, по необясними причини, но пък като единствен възможен изход. Бях прочела доста по темата, бях направила консултация със специалисти в страната и чужбина, и бях стигнала до извода, че има доста спекулации от страна на лекарите с трудностите на българите да се сдобият с дете. За съжаление често с увреждащи физическото и психическо здраве на бъдещата майка. Всичко ме водеше към алтернативната медицина. Пробвах акупунктура и хомеопатия с цел да имам дете и като страничен ефект се отървах от тежките алергии, астма и артрит на малките стави, появили се в детството ми.

 

Понеже бях почувствала и радостта от успеха в работата, както и страстта, която носи научаването на нови неща, си усложних целта на: „Искам да бъда отдадена майка и жена, която умее да обича, но не искам да бъда само това.” Всъщност аз имах точно този пример от моята майка, която организираше събития (литературни четения, концерти, театър), по-късно учеше деца, ходеше на планини и винаги беше ТУК за семейството, при това с любов.

 

В тези 8 години на очакване детето да се появи в живота ни, имах период, в който изпитвах дори ужас, че когато стана майка, може да спра да се развивам, да спра да уча, да искам да успявам извън семейството. Мисля, че тогава в мен се обаждаше мъжката половина. Имах и периоди, когато женската ми половина толкова силно чувстваше липсата на детето, че изпадах в отчаяние. Но беше за кратко, защото нещо в сърцето ми подсказваше, че все пак това ще се случи. За щастие тогава моята най-близка приятелка беше до мен и ме подкрепяше с разбиране за женската ми емоционалност, но и с присъщото й логично математическо мислене, се свързваше с мъжката ми половина. Съпругът ми нежно ме прегръщаше и казваше: „Сигурно ще се появи нашето дете. Да ползваме времето сега да бъдем един с друг, да споделяме и да се наслаждаваме на живота.”

 

През това време нашите приятели раждаха деца, децата растяха и един ден установихме, че за времето на чакане чудото да се случи, сме могли да отгледаме едно „малко чудо” и то да е вече 2-3 клас. Така дойде решението да осиновим дете. Решихме, че ще ползваме законния път и с абсолютната вяра, че детето, което ни е отредено ще се появи по този начин. Решихме, че няма да чакаме задължително момиченце, независимо, че и двамата искахме да имаме момичета, защото може момченце да е по-добре в нашето семейство. Решихме, че някъде в цялата страна има едно дете, което ще бъде нашето дете.

 

Единадесет  месеца по-късно видяхме едно малко момиченце, което ядеше круша, докато ни гледаше сериозно и видимо ни преценяваше. Тя беше на почти 2 г . Видяхме я само за 5 минути, гушнах я само аз. В този момент аз знаех, че това е Тя. Излязохме, спогледахме се и ДА – това беше нашето дете. Един месец по-късно вече пътувахме трима.

 

Два месеца по-късно се оказа, че ще пътуваме четирима. Точно преди да разберем, една сутрин седях срещу малкото ми момиченце и изпитах чувството, че винаги сме се познавали, че тя е с мен от мига на раждането си. Въпреки всички уверения от лекарите, че няма да имам дете, предвид възрастта ни, щяхме да бъдем четирима. Сигурна бях, че в мен расте едно малко момиченце. Имах изключително тежка бременност, но ликувах всеки миг. Според наблюдаващите ме лекари, вероятността да задържа детето беше минимална, а отказах да стоя в болница, защото имах дъщеря, с която трябваше да се свързвам. А и бях сигурна, че всичко ще е наред с бебето. Първите 6 месеца след идването на Б. у дома, тя прегръщаше само мъжа ми. Беше безразлична към моите ласки и дори се случваше да ме удря. Разбираше всичко, което й казвахме, но имаше изоставане във фината моторика и говора. Беше изключително добре развита в двигателно отношение. На ръст и тегло беше като едногодишно дете. Имаше стафилококова инфекция, която беше засегнала дробовете, лигавиците и очите й.

 

Вече се налагаше да умея обичането не само като жена, но и като майка. Налагаше се да помогна на моята дъщеря да навакса пропуснатото в първите 2 години от живота й. Така започна моето голямо учене – за биохимията в тялото, за детското развитие, запознах се с метода на Мария Монтесори, свързах се с опитен хомеопат, който изчисти стафилококите и инфекцията. Прочистих оргазнизма й, за да може да дам сила на тялото да расте и да се развива.

 

Оказа се, че държавата само привидно подкрепя осиновените деца. Срещнахме трудности тя да бъде приета в детска ясла по-рано от септември, независимо, че като осиновена имаше предимство. Налагаше се да я запишем, защото трябваше да лежа по цял ден, ако исках да задържа бебето, а нямаме родители за помощ. В крайна сметка я записахме в частна ясла.

 

В деня, в който я заведох за изследвания, преживях първия си шок като майка на осиновено дете. Лаборантката, която ме познаваше и знаеше, че до скоро нямах деца, като видя моето малко момиченце, показа отвръщение към нея. Бях потресена. Плаках, плаках, плаках...И добре, че ми се случи! Спомних си как моята майка ме подкрепяше във всяка ситуация, спомних си силата, която тя имаше като майка и жена, спомних си моята сила, която ползвах, за да успявам до този момент, спомних си моята комбинативност, която развих като счетоводител, спомних си, че продавах години наред с любов. Обзе ме спокойствие, че мога да бъда майка на това дете в тази среда. И продължих!

 

По-късно, когато Б. беше вече в детската градина, установих, че е добре да науча как да бъда по-близка с нея, за да й помагам в социализацията и във взаимодействието с четвъртия член на семейството – малката Р. Така преминах през курс "Трениране на Успешни Родители", през училище за треньори, коучинг. Училището по хомеопатия дойде през 2015-та, след като вече много години всички в семейството ми почти не боледуваме и след като помогнах на много майки да имат по-здрави деца и близки.

 

Благодаря на съпруга ми, че през цялото време ме подкрепя, че ме усеща, че ме обича и ме прегръща нежно винаги, когато ми е тежко! Благодаря му, че е прекрасен баща за нашите момиченца!

И, че ме учи на обичане!

Благодаря и на Б., че ме избра за майка, за да открия цял един нов свят, на който се наслаждавам всеки миг!

 

Оказа се, че не само не спрях да се развивам, като станах майка, ами и имам страстта, знанието и силата да помагам и на други жени и майки да се чувстват като мен :)

 

Така се роди моето „трето дете” – Пространство за подкрепа на жени, които искат да бъдат майки, които са осиновили деца,  за жени, с които се учим на обичане и пътешестваме с любов.

 

Това е моята история (или пътепис) за „Живот с любов” до тук :)

 


ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ

» Лесно домашно отглеждане на поници от слънчоглед
» 2019
» За раждането като посвещение
» Честит Св. Матей, Матеа!
» Глобализация и хомеопатия- Споделено от Проф. Витулкас пред студентите му по класическа хомеопатия/ Алонисос, Гърция 2018

АРХИВ


КОМЕНТАРИ


Горе