По традиция, всяка година на 1-ви ноември драсвам по някой емоционален ред от уважение към Световния ден на веганизма. Тъй като това понятие доста се изроди и оскверни последните години, изкриви се и се натовари с много негативизъм, понеже е масово криворазбрано и спрягано като "крайност" (често с агресивна, злобна и озъбена нотка), тази година реших да си спестя дългите писания, понеже не смятам, че мога да си позволя да разходвам енергията си в безплодни разсъждения по тази толкова изтъркана и банална тема, чиито основен момент непрекъснато се забравя (и /или заобикаля), понеже така е по-удобно.
Веганизмът не е диета.
Веганизмът е преди всичко лична философия за живот в любов, ненасилие, уважение и зачитане на другите, грижа към беззащитните, отношение към мъдростта, към одухотворяването, към осъзнаването, че не си егоист, не си сам на тая измъчена, овълчена и отровена планета.
Веганизмът е дълбоко естествено разбиране, че можеш да дадеш своя скромен личен принос за един по-мирен и по-чист свят, който да наследят децата ти, когато един ден от теб ще остане само пепел. Изначално разбиране, че си смъртен и е добре да се държиш и изградиш себе си като добър човек. Не само заради добрия пример, който даваш всеки ден на детето си...И не само заради глобалните климатични промени...
Най-честият мотив за избор на веганизма като персонална философия е, че ти пука, че не си безразличен към ставащото около теб, че те боли от агресията, жестокостите, от липсата на сетивност и чувствителност, от насилието във всичките му форми, което пълни праймтайма на всички медии ежедневно. И да знаеш, че детето ти расте в такъв брутален, кървав свят... "Еми, какво да направя..." за мен никога не е било извинение...Идеалистично или не, наивно или не, твърде Causticum или пък не, това за мен си е естествен стремеж към живот на по-висока вибрация. Наясно съм, че това не е за всеки и затова не го натрапвам на никой.
От висотата на своя опит (от 1992 вегетарианство, прераснало в 8 години веганизъм), мога да кажа само, че съм на 40 г., живея в мир със себе си, с тялото си, в кожата си, със съвестта си и никога не съм била по-удовлетворена от изборите, които направих преди толкова години спрямо храненето, посоката и визията за живота ми. Нямам съвсем никакво желание да налагам моя мироглед над някого или за се защитавам или доказвам по разни форуми, групички, социални мрежи или пр. паянтови сцени за изява на егото...Детето ми расте изцяло на растения. Практикувам вече години наред успешен, грамотен веганизъм, далеч от всякакви здравни заведения, алопатични клопки и най-вече далеч от всякакви клишета и теоретизации, които циркулират из интернет в полза на всеядното хранене като светая светих на здравия модерен човек.
Веганизмът е личен избор и заклеймяването му като "крайност" е бих казала доста елементарно, повърхностно и голословно твърдение, което комуникира доста грозно автора на подобни изказвания. Умението да гледаш по-далеч от носа си и да си склонен да приемаш без да съдиш чуждия избор, е признак на цивилизованост и емоционална зрялост. Но както знаем, малодушието и синдрома на Ганъо (и на братовчеда му от вицовете Вуте) по хората ходят...
Понеже напоследък нямам муза да пиша много за храна, тъй като напълно съм се срастнала с моя скромен постен и суров режим, на който си живея доволно от години без да акцентирам на него, реших на този 1-ви ноември да споделя за какво всъщност иде реч, когато казваме любов, грижа, заинтересованост отвъд личния интерес, чувствителност, състрадание, стремеж към щастие, удовлетвореност отвъд егоистичната представа на порочния кръг "живея си живота в руслото на ежедневието, ходя на работа, изкарвам за прехраната, оцелявам, вечерям, спя, ставам, ходя на работа" и така до второ пришествие...
На всички, който смятат, че животът в състрадание, емпатия и любов е и тяхна житейска кауза, честит празник от сърце!
"Какво е любовта?" от 14-тия Далай Лама (името Далай Лама означава "Океан от Мъдрост")
преводът от английски е мой и без филологически претенции за блясък
За какво изобщо е живота?
Буда, един монах, който живял преди повече от две хиляди години, имал много прост отговор. Ние всички искаме да сме щастливи, но как всъщност бихме могли да бъдем щастливи? Много хора вярват, че ако веднъж са постигнали колкото се може повече богатство, власт или известност, те са постигнали щастието. Но много често, на по-късен етап в живота си, те осъзнават, че дори с много пари и лукс, животът им е все така безсмислен и празен както преди. Рецептата на Буда за щастие е много зашеметяващо проста. Опитай се да бъдеш добър човек. Вярно, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Буда ни предлага няколко трика, които да ни водят като добър тренъор в това начинание.
Всичко започва в твоята собствена глава. Трябва да промениш твоето поведение, начина си на мислене, да правиш добро и да избягваш да правиш злини. Ние не сме създадени на тази земя, за да нараняваме другите. Само ако посрещаме другия с топло сърце и с приятелско намерение, живота ни ще е смислен. Това е фундамента на моята философия. Любовта е ключа към всичко. Но какво е това, което наричаме "любов"? Всеки ден ние чуваме думата "любов" по хиляди пъти. Сутрин глас от радиото ни казва "Обичам те", към средата на деня в миг на емоционално въодушевление може да го кажеш на любимия/ любимата. Вечер майка ти го прошепва в ухото ти, заедно с целувка за лека нощ. Вероятно може да си чул, че баща ти обича колата си или своята видео колекция.
Все още говори ли някой тук за същото нещо? За същия вид любов?
Не мисля. Много хора бъркат любовта с удоволствието или с моментното чувство на привличане към някой или нещо. Този вид любов е неустойчива и подвластна на настроенията като времето. Ние обичаме някого заради красотата на очите му, заради различни неща, които са в представите ни. По-късно, когато слънцето спре да ни огрява, разбираме че този вид любов е била имагинерна. Както историята с играчките или дрехите, например. Влизаш в един магазин, внезапно виждаш нещо, което много те привлича, казваш си "Искам го!". В този момент това обикновено нещо се превръща за теб в нещо специално. Купуваш въпросното нещо, осъзнаваш, че вече го притежаваш и сега то дори е по-красиво. То реално си е все същото нещо, но сега е в джоба ти и започваш да го обичаш, то вече е твое. В този случай любовта не е нищо друго, освен притежателно мислене.
Много хора мечтаят за любовта по романтичния начин, както е в холивудските филми. Двама души се срещат, прехвърчат всякакви искри и те вече са готови, омагъосани и заслепени от любов. Луда, страстна любов. За съжаление, статистиката показва, че такъв тип любов рядко остава жива във времето. Връзка, основана само на еротична страст е като къща, построена върху лед. След като ледът се стопи, къщата се сгромолясва. Този вид любов може лесно да се превърне в скука и отегчение. В най-лошия случай може да се стигне дори до омраза. За съжаление, това са все неща, които често се случват при влюбените двойки. И това е далеч от истинската любов.
Веднъж, влюбена двойка ме попита "Можем ли да очакваме, че партнъорът ни трябва да ни обича със силата, която ние влагаме в любовта към него?" Отговорът ми беше "Не!". Иначе любовта би била бартер. Ако ти ме обичаш и аз ще те обичам.Това е напълно погрешно поведение. Според мен любовта е съвсем друга работа. Истинската любов е свободна от ревност, от поставяне на условия, тя е непредубедена. Тя е нещо като оня израз на Исус за "любовта към ближния".
Нещо като спящо семенце на любовта лежи във всеки човек. Това семенце лежи някъде в дебрите на нашето сърце и ние можем да му помогнем да израсте, да разцъфти като красиво цвете. Ние монасите отглеждаме този процес като вършим позитивни дела. Уважение и толерантност към средата около нас са част от това. Разбира се, не бива да се въвличаме в лоши дела като убиване, кражби и лъжи. Не е нужно да си светец, за да си в състояние да изградиш добри и приятелски отношения с другите хора. Любовта следва да се прилага към всички живи създания на нашата планета. Затова, когато питаме "Има ли разлика между любовта към майката и любовта към мравката?" Няма.
Дори да ти звучи невероятно, може да обичаме своите врагове. Това дори е по-важно. Ако обичаме хората, не можем да изключим враговете, те са част от човечеството. Трябва да удължим подаването на ръката си към тях, така както постъпваме с приятелите си. Знам, че това е много трудно.
Мога да ви дам един пример. Когато бях на 15 години, през 1951-ва, китайската армия маршируваше в Лхаса, столицата на Тибет. Опитах се да намеря мирно решение на конфликта, понеже по това време оглавявах моите хора като духовен и политически лидер. За съжаление само се опитвах. През 1959, комунистите на Мао Дзъдун избиха хиляди сънародници и окупираха цялата нация. Аз оцелях като през Хималаите отидох в съседна Индия, където се заселих. Тибетският народ имаше всички причини да мрази китайците заради невъобразимото насилие и страдание над хората ни. Но когато такива чувства се надигнаха в нас, ние се обърнахме навътре в себе си. Опитахме се да изградим някакви нормални отношения с китайците. Един враг остава човек, независимо какво е сторил. Ако не за друго, то поне заради факта, че се е родил като човешко същество, той има нужда от уважение. Ние разбираме, че действията му са действия на болестното му състояние...
Вероятно сега ще попитате "Как се научихме да обичаме ние?" Няма рецепта и формула за това. За мен това е малко като изкуството на готвенето. Всяко ястие изисква да бъде подготвено по определен начин и със специално внимание. За едно ястие е нужно да подготвиш зеленчуците, да го пробваш, да сложиш подправки накрая. За друго ще е нужно да го посолиш. Ако искаш да си успешен в кулинарията, ще трябва да се научиш да виждаш нещата от различен ъгъл, през различен аспект. Не е много по-различно от умението да се справяш с хората.
За мен не е достатъчно да се каже само "Здрасти! От сега нататък бъди по-обичащ и състрадателен към другите". За мен най-ефективния метод е да се поставиш на мястото на другите, да видиш какво си мислят те, как разсъждават, как се чувстват и как...страдат.
Ние се занимаваме всеки ден с умението да развиваме сила и капацитет да усещаме другите. Представяме си ситуация, в която някое сензитивно създание страда. Може да е овца например, на която й предстои да бъде заклана. Опитваме се да си представим как въпросната овца ще премине през това страдание. Тревожността да бъдеш убит, болката, кръвта.
Или да си представим ситуация, в която любим човек изпитва страдание. Запитай се ти как би реагирал на негово място. По този начин може да получиш по-добро разбиране на чувствата и опитностите на другите хора и да развиеш чувството на емпатия към тях.
Тази способност да се поставяш на мястото на другите и да видиш как би реагирал на тяхно място е много полезна, особено ако искаме да се научим как да обичаме някого. Но тази техника също така изисква и голяма доза кураж. Изисква се голяма смелост да се почувстваш в кожата на някой друг. Това често помага да се погледнеш отстрани, да се научиш да уважаваш чувства и усещания, които не са ти близки и сходни на теб самия.
Нещо добро е, когато любовта живее в сърцето ни. Добро нещо е да мислиш, че другите могат да са свободни от страдание, че в света няма повече агресия и омраза. Думата "емпатия" на тибетски език е tse-wa. Можете да преведета tse-wa и като "уважение" или "отговорност", "благопожелание". Най-простия начин да направиш това е да бъдеш добър човек и да се освободиш от тревоги. Тогава ще позволиш на чувството да израсте в теб, да стане все по-голямо и по-голямо и накрая с това добро да заразиш другите.
Както виждаш, тази любов, за която говоря е независима от времето и въобще не се отнася до това дали харесваш или не даден човек. Във всяко същество е вродено желанието да бъде щастливо. Всеки има същите права като теб. Когато се срещам с други хора, аз подхождам към тях с това чувство. Знам, че между нас има много общи неща, които ни свързват заедно. Ние всички имаме тяло, душа и чувства. Всички сме дошли на този свят, родени от майка. Един ден всеки от нас ще напусне този свят. Всеки от нас иска да е щастлив, без значение от цвета на кожата, религията, размера на обувките ни.
Гледайки на хората от тази гледна точка, това ми позволява да чувствам, че всеки човек, който срещам, е всъщност като самия мен.
-------------
14-тия Далай Лама е роден на 6 юли 1935 г. Носител е на Нобелова награда за мир през 1989-та за заслугите му за борбата за човешките права в Тибет. Духовен лидер на тибетския народ и е смятан за реинкарнирания Буда (на състраданието).
Източник:
"The Nobel Book of Answers" by B. Stiekel- Atheneum Book for Young Readers
Коментриай