Има и такива дни, в които още преди да се събудя, предусещам, че деня няма да е обикновен, двуизмерен делник. Вибрацията просто се носи във въздуха някак си и дори сънена, несресана, уморена и недоспала, пак я улавям и отчитам, образува ми някакво статично електричество на аурата и до каквото се докосна, то пука, блещука и от него излизат искри.
Декемврийска сутрин. 8:00 ч. местно време. Четири сковаващи градуса. Зъзнещ, порязващ, лют, сух студ, но отвътре някак ми е топло на вълни. Хлопа ли на вратата неизбежността на климакса или е от онова особено усещане за предстоящо необикновено... не е съвсем ясно :) Навън е пълен мрак. Плътен мрак с хрускав скреж...Гневя се, че изглежда човек в нужда ми e откраднал предния нескопосан фар на колелото, но си казвам, че дори и в мрака някой да ме помете на вело алеята с бясна скророст, няма да се поддавам на никакви отрицателни мисли. Само да не се озова в Бърза помощ...Не заради друго, просто е много скъпо и токсично да се озовеш по неволя там ;) А и хомеопат в Бърза помощ, моля ви се...Десният джоб на раницата винаги е зареден и в готовност за извънредни положения...
Веригата ми скрипти, та чак скърца, чудя се дали е от влагата или от соления дъжд, понеже тук като вали, вали нещо като майчина тинктура на Натрум Муриатикум. Скърцам си аз, движа се към de Cursus Netherlands и си мисля не какво ще ми се падне на първия сериозен езиков тест по този въззавъртян и алогичен език, а какво ли е желязното съединение, което се отлага по педалите и по веригата ми и дали случайно не е Ферум Оксидатум Хидрицинум (обикновена ръжда, на която наскоро четох хомеопатичното доказване и го осмислям). Карам си аз, дишам дълбоко с всяка алвеола кристалния сутрешен въздух, изтръпнал от чистота, наслаждавам се на всяка кислородна молекула, която инхалирам и си мисля...
Хубаво е да си сам в тъмното... Едно ясно тъмно, което е всъщност доста осветено и обезопасено. Хем си сам в здрача на утрото, хем не си, заради проблясъците на игривите светлини, които те подминават забързано...Нещо като тънка делюзия на състоянието да си сам, но осъзнаваш периферното присъствие около теб на бързащите за работа. Аз, тъмното и 2 колела, на които моята дъщеря им сложи име "Дий, Спирит!" (Мисля да си го гравирам на рамката за късмет) :)
Няма дъжд, асфалта е сух и с водоравна повърхност, няма дупки, няма смог, няма дори фина мъгла, но мъжът, с когото се разминавам на алеята в тишината, пее с пълно гърло онова велико парче на Крис Корнел "The day inhales in a contagious yawn. And there you smile as though the sun were bouncing in the...Steel rain, it's taking over..." Почти не ме размаза на пътя...Извинява ми се смутен, изчервен и разтреперан...(Сигурно се моли "Тая дано да има застраховка!") Аз съм отворила ей такива очи и питам "Не съм ранена... Това Крис Корнел ли беше и от периода му на Саундгардън или на Аудиослейв, да му се невиди, как може да не помня..." Малко ми е нестабилна главата и коляното е леко маркирано, но пък мисълта ми тече гладко на английски :) Бързам да не закъснея, някой друг път ще си говорим. Той ме гледа втрещено и със сигурност си мисли, че неадекватното ми поведение се дължи на травма на това, върху което съм нахлузила шапката си, заради което трябва да ми окаже незабавна помощ :) Не си мисля къде ме боли...Има ли кръв, синка, някоя травмирана ивица по мен... Мисля си...колко е хубаво да се разминавам/ блъскам с хора, на които им е извънредно уютно рано сутрин...които пеят на улицата, свободно, с пълно гърло и от сърце...Такива дни дефинират изключителността на един прост, двуизмерен делник, давайки му нотка приключение, рисувайки му хоризонт, различен сивия водоравен...
Нямам право да закъснявам. Тук правилата са железни. Амбицирам се да префуча скоростострелно, взимайки шорткъта през Рембранд парк. Карам си, дишам си, скърцам си, но не пропускам да отбележа в съзнанието си детайлите- отраженията на лампите в локвите от вчерашния дъждец- вятърът им образува мини вълнички, които променят бликуването си причудливо... Светлината, която залива наоколо е някак двойна, ярка, трептяща и динамична. Чувам потракването на ноктите от лапичките на кучетата по асфалта... Задъхани кучета, които тичат в грациозен тръс, редом до стопаните си... Стопани, които правят джогинг по къс ръкав в тия заледени часове на скриптящото утро. Отразявам с периферното си зрение една двойка изящни лебеди, които си разменят невербално внимание... Не, не виждам лебеди, виждам Cygnus Cygnus и си спомням историята на Камила Шер за лебедовото перо и идеята й да се направи доказване от същото това перо...Все мисли, които ме връщат към сутрешната емоция, с която се събудих- нещо като има да става, то просто става, особено ако е родено от някакъв неясен, но силен вселенски порив...
Научила съм всички нюанси на сутрешния поздрав на холандски и ги изтръсквам един след друг на смаяния портиер на "Баршесвех" :) Не му оставих много време да мисли, понеже със сигурност щеше да ме отнесе в графата "Горката...Подхванала е джойнта от рано!" :)) Качвам се на 3-тия етаж и тъкмо докато се чудех как е възможно тоя кораб да мине през канала, при положение че има точно една педя от ляво и една от дясно, една премръзнала ръка ми връчва дар в красива, розова тюлена торбичка. Едно малко семпло, самоделно, авторско бижу- глухарче и листенце хортензия, увековечени в непонятен за мен зелен транспарентен амбиент, понеже зеленото било, видите ли, моя цвят. Подарък от дама, която почти не познавам и която почти не знае нищо за мен, странно...Надписан е на холандски и понеже няма повод, няма обективна и рационална причина за внимание, явно е просто красив ирационален жест на спонтанната емоция, на нещо, уловено във въздуха...Нещо, което цели просто да ме усмихне ей така, без нищо и да ми направи деня изненадващо хълцащ от подсмърчащи емоции. Не защото това е бижу, дело на една непозната... И копче да беше, все тая. Този неочакван дар ми припомни колко малко е нужно, за да се почувства човек в състояние на приятно пъплеща еуфория, ей така без причина, без очакване и без да подушва никакви CBD субстанции. Просто един мил, уж незначителен жест, лишен от претенция- да отделиш малко от времето си, да направиш нещо мило с ръцете си, да генерираш усмивка, гарнирана с неочаквано вълнение и възторжено учудване на някого...Колко е просто...
Прибирам се вкъщи и на Вайбър ме чака едно прочувствено откровение от мила дружка, която изглежда съм зарадвала със скромен подарък и няколко сърдечни пожелания, написани на истинска хартиена картичка... Както в доброто носталгично време, когато нямаше интернет, хората си общуваха с класически химикал, на хартия и емоциите буквално можеха да се прозрат, да се вдъхнат, а някоя издайническа сълза дори да се отбележи присъствено върху листа, понеже като се вгледаш измежду редовете и в кривините на почерка, виждаш разлика в релефа и текстурата на хартията, както и един колебаещ се тон в нюанса на бекграунда.
Нямам навик да се черпя с лекарства от растителното царство, но днес си е ден за една Пулсатила отвсякъде, особено при наличие на един много силен ключов симптом ;)
Коментриай