История с птица

Странно или не, гълъбите никога не са ме вълнували особено. Нямам спомен гълъб да ми е бил повод за душевни вълнения. С насадено предубедената си, стереотипна нагласа, винаги съм ги възприемала като нещо тривиално, скучновато и твърде масово за моя вкус. Нещо от сорта на  обикновена мейнстрийм проза в сивата неутралност, с която мога да се размина на всеки линеен екстериорен метър. Незабележими, част от шумната градска врява навсякъде, малко неугледни дори и много встрани от естетския шик, класата и порцелановата крехкост на лебедите, например- птици, на които не може да се порадваш когато ти скимне, навсякъде и по всяко време. Красиви, мистични и достолепни, горди и безмълвно посветени един на друг, докато смъртта ги раздели... Моногамни създания, чиито изящни движения и изтънчена, фина красота могат да те оставят без дъх в нескончаем миг на безмълвно съзерацание, увиснало редом до възхитената ти мандибула на представата за извънвремево бяло съвършенство и еталон за романтичен идеал. И изглежда не само моята нагласа към тези птици беше такава- лебедите са уникални и заслужават възклицания, а гълъбите са скука, видите ли, за тях никой и ред не иска да напише :).

Свидетели сме на тонове авторство, инспирирано от очарованието на лебеда. Строфи се леят, рими се редят, сценарии се снаждат, симфонии се музицират, снимачни площадки се сглобяват, червени килими се разгъват...Безброй интерпретации на нежната му, ефирна хубост, фина осанка, аристократични движения. Никой не е написал „Гълъбово езеро“ например ;). Ни мюзикъл, ни балет, ни опера, ни дори един късометражен любителски филм, заснет с Айфон за гълъбите, който да бъде почетен с поне една фестивална статуетка :).

Не съм чула и някой да е правил хомеопатично доказване на гълъбово перо. Но ето, на лебедово има и то какво- 304 вълнуващи страници за доживотна любов, преданост и мъка, написани от Джереми Шер и екипа на Дайнамис Скуул през 2001-ва.

Цялата тази несправедливост рода птици, титуловани като „Гълъбови“, я отнасят заради едното непознаване на гълъбовата материя. И заради куп привидно клиширани предразсъдъци, насадени от ограничената ни представа за обикновеност.

Понякога обаче, оказва се така, че цял един фантастичен свят се спотайва, забулен под една куха представа за сива ординерност, от която по дефолт си свикнал да не получаваш сърцетуп. Точно такъв свят ме споходи най-неочаквано преди месец и малко. Той започна някак неканено, с една уж довята от Северняка върбова клонка на западния ни балкон. И се разви като сериал на Нешънъл Джиографик с основна тема енергията, което движи и обновява света. Без стоп кадър, без екип грим и пропс, без специални ефекти и без каданс. Натурално и буквално под носа ми.

И сега, когато вече познавам гълъбите отблизо и така добре, мога да кажа, че те са удивителни природни създания. И не са в никой случай тривиални и елементарно сиви. Краските им са опушено графитени, а в перата им преливат изумрудено-електрикови нюанси, които екзалтирано трептят на светлината, дифузирайки я през цялата RGB палитра. А и гълъбовото вратле е не по-малко красиво от натоварената с алегорична тежест „лебедова шия“ :).

А, да...И гълъбите не гнездят. Те създават възхитително обгрижвано пространство на любовта, незначително, семпло и малко- точно такова, каквото е нужно, ни вейка повече. Един миниатюрен, интимен свят, населен с хербаризирани листенца, сухи сламки и пух, в който е събрана цялата красива мъдрост на обичането, която не е разписана в никоя книга.

Това е една непретенциозна история за гълъбовата любов и за любовта, която изглежда не познаваме добре. Заради предразсъдъци, лошо зрение, куца интуитивност, защитни механизми или обикновено невежество. За любовта, която се случва на земята, макар и в балконския ъгъл на 9-тия етаж. И която не вербализира излишно, а гука, сбъдвайки се. Защото просто е. Така деликатно, едва доловимо, но напълно достатъчно, за да се разокови магията на живота и да ни се разкрие тайнството на Сътворението.

Казват, че е благословия дива птица да свие гнездо и да отгледа потомство в дома ти. Виждала съм човешки деца да се раждат пред очите ми, но това е първата двойка птици, които ме избраха да им бъда дула ;). Източният мистицизъм ни учи, че човек привлича енергийно това, което излъчва, а реалността приема облик на твоето вътрешно аз- това, което не можеш да видиш, не можеш да пипнеш, не можеш да проумееш, но което си и което отразява твоето същество и твоя душевен център. С други думи, енергията, която излита от теб към Вселената, каца логично на балкона ти и се вплита загадъчно в живота ти :)

Той

Първите дни не подозирах, че е Той. Привидно, за мен всички гълъби изглеждат еднакво. Но след първата върбова клонка, която уж Севернякът бе отвял в левия балконски ъгъл, се появи втора, после няколко сламки, изъхнали тревички, листенца, ронливи пръчки. После Го забелязах, докато се опитваше да намести една съчка в дъгообразна траектория така, че да пасва на овала на проектиращото се гнездо. Истински виртуозен дизайнер на пермакултурата и устойчивото природно строителство- без остри ръбове, само меки, овални и ергономични форми, съградени с концепция, натурални и еко френдли материали :). Помислих си как има да чистя после балкон след тая щуротия :) И коя птица всъщност вие гнездо не в клоните на дърво, а на солиден под от тиково дърво, незаплашвано от никой мощен порив на вятъра. Той е умен без всякакво съмнение. И много смел :). Не се бои от мен, когато се приближа, гледам го право в пъстрите очи без да мигам, а той дори не трепва, само ми показа уверено трите бели пера в центъра на опашката си и силните си розови крачета, с които усърдно трамбова гнездото за максимален комфорт. Преди да се запозная с Него, си мислех, че гнезденето и мътенето на малки са чисто женска работа и че родителството се пада и е приоритет на жената. Пълни глупости! :)

Тя

Една сутрин намерих малко бяло яйце насред дървесината на пода. Нямах идея, че за да се положи яйце в гнездо, Той първо трябва да финализира архитектурните дела по него до последната необходима клонка, която да се свърже синергично с останалите елементи от композицията. Чудих се как после яйцето ще се озове в гнездото и дали да не подпомогна процеса, нали съм дула все пак :)  Но за миг си спомних думите на Мишел Оден, че Природата е помислила за всичко и най-доброто, което можем да направим ние, помагачите, е просто да наблюдаваме тихо и отстрани процеса и да се намесим в него само ако е наложително да окажем помощ. Природата е премъдра и знае как и кога с най-големи подробности. А аз си помислих, че контракциите са я споходили преждевременно и яйцето е паднало просто където свари по силата на случайността.

Няколко дни по-късно Тя намери начин да го избута в центъра на гнездото, насред меките листенца и няколко пухени перца за оптимална сигурност, които Той се бе потрудил специално да свали от себе си, за да може на Нея да й е памучно меко. И когато се почувства сигурна и в пълна безопастност, Тя довери още едно бяло яйчице редом до първото. Но как така, кой е я учил? Ами него?

Ден след ден започнах да ги различавам и да ги опознавам. Да се вълнувам и суетя около случващото се. Първата ми работа сутрин като стана още по тъмно е да видя великото Тайнство, което се случва на балкона.

Те

Тя е нежна, значително по-мъничка и фина, деликатна и обагрена изцяло в един нюанс на сивото. Той е едър, своенравен субект и обича да се фука с трите си бели пера, които разхожда гордо около Нея, докато Тя се труди всеотдайно над яйцата. Първите няколко дни Тя не мръдна от гнездото, а Той й носеше храна и нежно й я поднасяше директно в човчицата, след което оставаше край Нея да я гали, да докосва главата й и да й говори. Съвършено общуване- тихо, почти беззвучно, обмен на мили жестове и красиви проявления на обичането. Точно каквото трябва да бъде- интимно, синхронично и в пълно доверие и отдаване.

След още няколко дни Тя напусна гнездото, но Той я чакаше, за да поеме щафетата и да я отмени. Помислих си „Ами да, три дни без да мръдне, има нужда да се поразкърши, да иде на йога или на маникюр“ :) Без въобще да подозирам, че мъжките участват активно в мътенето на малки и грижата за снесеното е напълно споделена отговорност. След ден Тя се завърна над яйцата, за да може Той да отдъхне и вероятно да има време да изпие по бира с момчетата от компанията ;)

Скоро яйчицата, така усърдно топлени и обгрижвани на смени като по часовник,  се пропукаха, почти по едно и също време и изпод майката се подадоха 2 жълти, омазани с гълъбов верникс микроспопични главици. Нямам идея как Той знае точно в кой момент ще се случи това, та да е край Нея и да й дава любов и подкрепа, да разчисти следите от черупки от гнездото, за да й е комфортно, да не й убива... Да ги натроши на малки късчета и да я храни прилежно и нежно с този органичен калций, за да има сили да секретира първата птича „коластра“- специална бебешка храна, отделяна през устата, на която живеят малките, докато станат достатъчно самостоятелни, за да се хранят сами. И как на Него му идва на ум да я милва, да оправя с клюн малките перушинки на вратлето й, които вятърът е разрошил, да ги подрежда прилежно и да я брани с тялото си от течението. А Тя дискретно да се прави на приятно разсеяна и твърде заета с новите бебета, да му се изплъзва елегантно до следващата настъпателна необходима ласка :)

Досега не съм присъствала на раждане, на което да не се разплача от вълнение. Това не направи изключение и умили душата ми до самия й безкрай- естествено, чисто, така истинско и изпълнено с любов и посветеност.

Помислих си да им сложа кутия със слънчоглед и елда, за да съм в помощ на това мило семейство. Но после пак си припомних, че цялата мъдрост, от която имаме нужда, се крие в природата и е нейна нормална закономерност, а всеки гълъб знае как да се справя перфектно с живота и да бъде естествен елемент от средата, на която принадлежи и според определената си роля в гълъбовия социум. Птиците знаят кога и как да се родят, как да се хранят, как да се лекуват, как да строят домове, как да се обичат, да отглеждат потомство, да кръстосват небесата, да бъдат неделима част от Универсума. Те натурално имат умения за всичко, което им е нужно, за да съществуват и да се движат през фазите на живота си, намирайки отговорите си за всичко чрез Природата, с която са едно.

Малките жълтурковци вече са много активни, пърхат смело с крилца и скоро ще излетят от родителския дом, ще придобият опит, ще пораснат, на свой ред ще станат родители, ще се гмурнат в нестихващия красив поток на живота. Гнездото скоро ще стане непотребно и силните пориви на Северняка ще го отвеят сламка по сламка, листенце по листенце, пухче след пухче, клонка след клонка...В левия ъгъл ще остане споменът, който ще ме връща към това събитие- двойка съвсем необикновени графитени птици, на чиято близост бях свидетел така дълго, избраха 9-тия етаж и балкона на кухнята ни, за да си родят потомство и да ме направят смаян свидетел на едно вълшебство. Не знам дали това е избор, висша интуиция, енергийна синхронизация на вибрацията, която ги довя при мен или чиста случайност. Ако догодина пак се срещнем, значи и моя мислост е замесена в тази изненадваща съдбовност :).

Този балкон е свидетел на много настръхващи залези, които често ми напомнят за кръговрата на живота. За силата, която невидимо задава траекторията на всичко живо и му вдъхва изначална мъдрост и разбиране за непринудената естественост, по която се сбъдва Света, такъв, какъвто го познаваме и от който и ние сме част.

Изкристализира ми идеята при толкова доброволно подарени графитени пухчета, дали да не забъркам една тритурация на гълъбово перо ;) В това гнездо се родиха две прелестни мъничета- бъдещи красиви птици, а какви ли теми биха се родили в едно такова гълъбово доказване? Почти съм сигурна, че основната тема ще се завърти около това, което се ражда и умира, задвижвано от онова, което никога не умира, и което е повод за еволюция, животът да се разлиства и случва напред. Да има изгреви и залези, да се раждат тези, които дефинират утрешния ден и строят необозримото.

Странно или не, гълъбите никога не са ме вълнували особено. Но незнайно как именно те станаха причина последните дни да се почувствам истински у дома. Като у дома във Вселената, а душата ми да населява невидима птичка...